 |
Кратък наръчник за промяна чрез диалог и конструктивизъм, а не чрез мрънкане
публикувано от камелия на дата 11/04/2020 13:04ч.  132
|
|
2 бр.
|
|
|
“Кога най-накрая ще започнете да “хейтите” управляващите?” “Защо винаги се усмихвате на снимките с политиците?” “Кога ще се научите, че с добро няма да станат нещата?” “Защо легитимирате политиците като се виждате с тях?”…
Тези и още много подобни въпроси ни се задават постоянно от ден първи на създаването на BESCO. В следващите редове искаме да пресъздадем нашето отношение по темата с оплакването, критикуването и изобщо модела на мислене при решения на проблеми. Също ще отговорим на въпроса “Защо избираме да сме позитивни в поведението си?”. За ценности иде реч — и как те могат да бъдат водеща сила за постигане на конкретни резултати.
Рожденият ден vs Bubble breaking
Идеята за създаването на BESCO се роди преди около 3 години с няколко цели. Организация, която да обедини стартъпи, фондове и заинтересовани страни от предприемаческата екосистема и която колаборативно да се бори за промени на ниво законодателство, правителство, институции. С мисъл да градим инфраструктура, която да помага на предприемчивите хора да развиват бизнеса си, но и средата си (тази човешката в която реално живеем). Да поставим България на картата на технологичното предприемачество като водеща сила в Европа (голямата романтична визия която ни движи напред).
Истината обаче е, че живеем в един красив балон — там, където няколко хиляди млади, можещи хора са винаги усмихнати, получават сравнително добри доходи (или ако не получават, вярват, че каузата е над парите), често пътуват в чужбина, четат сходни книги, интересуват се живо от иновации и мечтаят един ден да са като Стив Джобс, Елън Мъск, Ричард Брансън (или минимум Гари Вайнерчук) и т.н. Newsfeed-а във Facebook следи предимно себеподобни и оставаме с впечатлението, че все повече хора в страната мислят по-находчиво, визионерски или просто…честно. И после идват изборите…
Понякога се докосваме до реалния свят и на живо — возим се в метрото, пазаруваме в супермаркетите и постоянно имаме допир с онзи “външния” свят, в който нещата са монотонни и не толкова визионерски. (Липсата на визионери в с. Сланотрън е пример за “истинския” живот.) И какво се оказва? Истинския свят — той се докосва до нас. А ние сме тези странните — с многото чуждици в речника, с погледа в небесата (а не в краката, където си му е мястото). Ние сме наивните романтици, чак глупчовци, чиито собствените майки гледат скептично и на които викат “Ти няма ли да си намериш нормална работа?”.
В знак на тези човешки различия, касаещи мирогледа ни за света, заявихме становището си, като организация, която прави политики (да не се бърка с политика) няколко неща.
Как работи демокрацията?
Идват избори. Всички гласуваме. След това очакваме, че който сме избрали ще се сети за нас!? Грешка! Никой няма да се сети за нас. След като минат изборите при съответните министри, депутати, кметове и т.н. се нареждат опашки от добре организирани слоеве от обществото, които отиват с ясни идеи и цели и натискат, докато не стане тяхното. И шансът да се случи нещо, което да реши наш проблем е, ако:
Първо: Консолидираме нуждите на общността. Разгледали сме всички предложения, отсяли сме най-добрите и сме ги приоритизирали. Всички сме на една станица и комуникираме едно и също желание.
Второ: Разберем кой може да ни помогне — на политическо и оперативно ниво (не толкова лека задача в непрозрачна среда, като нашенската)
Трето: Отиваме при хората, които могат да ни помогнат с ясен “value proposition”. Ние искаме това, защото смятаме, че ще подобри онова и сме готови да работим за тия трите работи.
Четвърто: Работим заедно с тях, докато стане. В общия случай това се свежда ние да свършим цялата черна работа и после да питаме за още.
Така работи демокрацията. Да чакаме държавата да направи това, от което ние имаме нужда е съвсем друг управленски строй и ние не сму фенове. Идеологията на демокрацията лежи на проактивност от отделния индивид и активното му включване по нишката на добавената стойност. Не цъкаме с език под хаштаг #съсипАхаЯТаяДържава, а сме прокатвини (и разумни) в исканията си.
Никой няма да се сети за нас!
Никой в тази страна не знае, че стартъп балонът съществува. Лека полека това се променя, но трябва да осъзнаваме реалността. Изборите са един добър “reality check”. Някак се оказва, че под 5% от хората в страната всъщност подкрепят идеята за повишаване на стандарта на живот, чрез индустрия базирана на висока добавена стойност. То просто не е тема. Теми са пенсиите, минималните заплати, пияните туристи по морето, концесии на планините ни, цената на тока и хляба… Все важни теми и все функции на една работеща (или не) иконимка. А за да работи икономиката са нужни точно две неща — преки чужди инвестиции и износ на стоки / услуги. Е, ние се борим и за двете, но сме все още шепа хора…
Понякога сме крайно недоволни от самота си и излизаме на протест. Като изключим този от 2013 година се оказва, че я има – я няма 3-4 000 човека, на които им пука за нещо, което за нас е ключовата тема за бъдещето на страната ни. Виждаме как новините за новия exit на някоя българска технологична компания за 30–40 милиона я има в ефира на 1–2 телевизии и то най-накрая, точно преди да дадат прогнозата за времето. Виждаме и новината, че “Държавата забранява разпределяне на дивидент при високи разходи за развойна дейност” има 2 лайка, 1 гневно човече и 0 коментара, докато снимката на счупената плочка пред НДК има 368 споделяния, хиляди коментари и сякаш тази плочка е всичко най-важно върху, което да канализираме ядът си. Не умаловажваме плочката. Тя си има функция и тази функция не включва счупеност. Ала всичко това, от време на време, ни подсказва, че светът навън всъщност много не знае, че счупената плочка е следствие, а не цел. Някак си темата за индустрии основани на иновации и висока добавена стойност (или как от “едно хикс”, по умен начин, да изкараме “едно хикс х 10” продукция) не стои на дневен ред. Нима не разбираме, че България никога няма да бъде водеща сила в конвенционалното земеделие (сори, няма да бием Полша по производство на картофи и Испания по цитруси) или да увеличаваме туризма, само като предлагаме евтино ядене и пиене за западни пенсионери. Естествено, темата с образованието всички си я знаем — като мантра е: “няма хора”! Но рядко не виждаме прагматични, систематични стъпки, които да спомогнат тия хора, с които разполагаме активно да участват в процеси като трансфер на технологии, връзката със стартъпи, скейлъпи и големи корпорации в износ на продукти с висока добавена стойност. Или най-образно казано — от суровина със стойност 1 (изберете си произволна мерна единица) да правим краен продукт на стойност 10 (същата мерна единица) — както правят Дания, Исландия, Холандия…
Как се борим с това ? Борим се като сме проактивни. Викаме му “awareness”. Понякога ние от BESCO висим в Народно събрание и чакаме някой депутат да мине, за да му кажем за какво се борим. През LinkedIn намираме кой работи в съответната нужна институция… търсим хора по всеки възможен начин, за да заявим, че ни има и че всъщност това, за което се борят стартъпите, е устойчивост, далновидност, лъчът светлина за доброто бъдеще на България (на чисто икономически принцип, с много емоционални изразни средства). Отдавна осъзнаваме, че силата ни пред институциите е да сме чисти, такива едни сладури — чак идеалисти. Непорочността в очите на хората ни буди подозрително чудене, но и възхита. После осъзнават прагматичността на желанията ни, но тоя идеализъм чрез позитивизъм, всъщност топли сърцата на хората по институциите и отваря врати за конкретика. Не пречим, не спорим (ако го правим е цивилизивано), търсим човешки диалог, защото всички сме хора и всеки иска да направи добро (дори и лошите имат своите моменти). Абе, усмихнати сме и това заразява…
Няма да стане с мрънкане!
Да и нашат първа реакция можеше да бъде мрънкане при новината, че Airbnb може да бъде спряна като платформа в България. Това което избрахме да направим вместо това е, действаме. Свързахме се с човек, който ни насочи към Менда Стоянова, с която отидохме на среща. Видяхме се и с Валери Симеонов. От там Менда Стоянова ни помогна за срещи с министър Ангелкова и зам. директора на НАП. Влязохме в работната група, която ще прави наредбата как ще се извършва регистрацията, дори помогнахме за отмяната на правилото за 50% съгласие на съседите. И всичко това с усмивка и градивен диалог. (Да, имахме по-сурови преговори с Валери Симеонов, но изглежда на него така му хареса — ние играхме по неговите правила.) Дадохме пресконференция, All Channels Communication ни помогнаха да се вдигне се шум. Новината даже влезе като едно от Събитията на годината на Дарик Радио.
През това време, както и в ден едно, има хора които просто се оплакват. ”Това няма да стане”, “в България е така”, #ЛокоСофия и т.н. Ще сме много щастливи цялата тази сага да завърши с успех и да използваме ситуацията така, че България да излезе с нещо, което е пример как може тук да направим добра рамка за този вид икономика, да променим начина на мислене на хората в администрацията по темата… но това е маратон. И може да не стане с тази битка — няма гаранции. Но това означва ли, че трябва да се откажем, да вдигнем ръце и да започнем да плюем? Отношението “така е в България” не е нашата мантра. Напротив.
Това, което разбрахме е, че колкото и на нас да ни се струва, че темите, за които се борим са фундаментално важни за икономиката на страната ни — те са нишови и експертни, и няма как да съберат голяма обществена подкрепа. Стратегията за детето, Истанбулска конвенция и как норвежците ще ни откраднат децата е тема, която (поне онлайн) въвлича буквално стотици хиляди хора. По-доброто регламентиране на option pool просто няма как да събере този интерес. Технократските решения са сложни, дългосрочни и чиста проба скучни (друго си е да нищиш как скандинавските хищници ще ти вземат детето — някак по-живо е и много, много страшно). И това е логично, но също е логично да се опитаме да вникнем в темата, да развием критично мислене, да го възпитаваме в децата и приятелите си. Абе, да се научим на гражданско общество, обединение и сила!
Защо да избираме да сме позитивни и конструктивни?
Защото се борим за нещо по-висше. В BESCO вярваме, че цялата ни общност не се бори просто за смяната на 2–3 закона. Високата цел не е селфи с Борисов (още няаме) и просто добрия тон с държавата, заради добрия тон с държавата. Възпитанието и добрите маниери са проста реторика на упоритост и дебелокожие. Ние се борим за смяна на ценностите (разписани в кодекса на честта или Startup Bushido). Считаме, че проблемите в основата си се дължат на деструктивния начин на мислене на “обикновения” човек. И трябва ние всички да работим за промяна на този начин на мислене. Темите за #далавера, #тънкана, #схема, как да гледаме в собствената си паница или как обществения дискурс си е обществен, а аз си имам други грижи… Ей това трябва да се промени.
И тук примерът ни е много важен — примерът как може да работим, вместо да се оплакваме; да говорим повече за решенията, вместо за проблемите. Да го правим постоянно и безотказно. Да се фокусираме върху постигането на целите, вместо да обясняваме, че всички са идиоти, че цялото нещо е “смотано”, като тропаме с краче и искаме оставки. Можем дори да върнем топката още по-назад, на личностно ниво — как се държим в трафика, как се отнасяме с природата, как решаваме проблема с теча на покрива в нашия вход…
Мислим дългосрочно, не воюваме с омраза, подминаваме неаргументирани нападки. Ако се окаже, че път няма — строим мост. Не правим компромиси с това, кое е правилно (не вярваме, че правотата е сива — тя е бяла или не е), не се коалираме с хора, които са готови на фундаментално ниво да газят добрите морални принципи, пък да тръбят, че го правят за добро. Вярваме в устойчивостта и постоянството, в добрия тон, прозрачността и интегритета. И докато не всички са съгласни с нас, BESCO расте и постига резултати — ей така, напук на реалността в България — правим го с усмивка!
 |
КОМЕНТАРИ 
|
